Отзиви

Здравей и от мен. Искам да ти кажа,че е рано да кажеш, че си от другата страна след като още си на метадон. И въпреки това се радвам, че гледаш на себе си като на един от бившите хероиново-зависими защото това, при положение че вярваш че си от „бившите“ ще изиграе важна роля в лечението ти, било то за хероин или хепатит. Както вече знаеш борбата с хероина е доста тежка, но искам да те уверя, че оставяйки хероина завинаги зад теб, ще се чувстваш невероятно. Аз лично бях хероиново зависим в продължение на 5 години и също като теб имам хепатит C. За да се отърва от хероина пробах със всички лекарства, преди метадона да се утвърди като вид лечение и искам да те уверя, че от всичките добре познати лекарства за борба с хероина, които се ползват за лечение на хероининово зависими не съм останал доволен.

Факт е следното……….метадона е заместител на хероина, който и до ден днешен много от моите познати ползват под предтекст, че се лекуват за да замажат очите на родителите си и на своите приятели! Но не това е целта. Целта според мен е да осъзнаеш, че не искаш да живееш като един от многото които са във вечна борба с хероина и вечно ЗАЛЪГВАТ ЕДИНСТВЕНО СЕБЕ СИ И РОДИТЕЛИТЕ СИ, че се лекуват и че един ден и те ще са като останалите хора на тази земя.

Аз лично се отървах от чумата „хероин“ благодарение на грижите на помощта на доктор Ивайло Димитров. Лекарствата които той ми изписваше бяха хомеопатични. Факт е че хомеопатията не замества абстинентния глад, но силно го намалява. Но също факт е, че с вниманието с което той ме обсипваше и с вниманието на родителите ми мога да се похваля с над 2 години и половина чисти от хероина. Потърсете информация за доктора в интернет и се надявам да намерите някоя статия. Един съвет от мен, запомнете, единствените хора които ви обичат и които са готови да ви помогнат са РОДИТЕЛИТЕ ВИ. Забравете за всичките си приятели които ползват все още дрогата, също и тези които твърдят пред вас че са се излекували. Гледайте себе си и не се влияйте от състоянието на така наречеите ви „приятели“.

Написах всичко това, защото ти (дано може на „ти“ да се обръщам) си ми връстничка, и имаме що годе сродни съдби. Написах го и за всички тези, които имат нашия проблем с хероина и хепатитa и ги е срам да споделят! А според мен те са много…но дано да бъркам.

За финал искам да те посъветвам нещо. Бори се за всеки миг от живота си. Бори се за здравето си, бори се за живота си, бори се за да докажеш, че ТИ МОЖЕШ, да живееш равностойно със другите ти връстници, макар и да нямате равен страт в живота. Запомни едно……..РОДИТЕЛИТЕ ТИ СА НАЙ-ДОБРИТЕ ТИ ПРИЯТЕЛИ!!!!!!!!!!! Запомни и още едно, ти сама определяш пътя по който да вървиш и начина по който ще го извървиш.
Хепатита и хероина не са проблемите с които идва края на света и не трябва да се отчайваме със всеки следващ проблем с който ще се сблъскаме през житейския си път. Лечение и Лек има за всичко стига само да пожелаеш да го откриеш.

Година на чудесата

Казвам се Иван и съм алкохолик. След много дълъг период на активен алкохолизъм, след безумието на пиенето и ада на абстиненцията, едвам успях да преживея.

Физическата развалина и психическото дъно бях докаран почти неадекватен при д-р Димитров или както всички му казват – д-р Иво на 31 юли миналата година. И тогава по-скоро исках той да ме доубие, по-скоро исках смърт в леглото, а не в канавката, отколкото живот. Не умеех да моля за това, а да свърша със себе си нямах сили. Никаква надежда за оздравяване, безсмислие на по-нататъшното ми съществуване. Ядях, защото исках да придобия сили, за да избягам и да свърша със себе си.

Ужасният срам заради това, което правех в пияно състояние, беше за мен още по-страшно преживяване, отколкото самото пиене и абстиненцията. Убежденията, че бях болен, а не лош, че все още не бях изчерпал докрай каталога на злото – донякъде облекчиха болката, но никога не могат да я елиминират докрай. Умея обаче да живея с това.

Не знам как д-р Иво успя да събуди в мен надежда за това, че мога да оздравея. Правех се на шут, правех се, че така ми харесва, че е гот, че физически се чувствам добре. Сега вече знам, че всъщност той събуди в мен не само надеждата за здраве, но и желанието за нормален живот, както много, много отдавна. Исках това, но все още не го знаех. С болка, но исках да живея.

Беше ми добре при всяка среща с д-р Иво. Откъснат от алкохола, изолиран от ежедневните грижи, обграден със сърдечността, чувствах се в безопасност. Съпътстваше ме жал, че това е вече краят на безгрижието, когато свърши терапията. Ужас, какво ли ще стане с мен, и чудовищен срам, как да погледна хората в очите. Знаех само, че искам да живея нормално, че не искам да пия – как да го направя, все още не знаех, не ми стигна смелостта да въведа в действие онези знания, които бях получил от Вас докторе.

Парализиран от страха си, смачкан от тежестта на срама, почти за половин година се откъснах от света. Не ходех да пазарувам, не поддържах с никого контакти – живеех, защото живеех и нищо повече. Продължавах да се страхувам от всичко, но най-вече от пиенето. Поддържах контакт със синовете и с брат си – защото знаех, че не ми желаят злото, щом като ме бяха насочили и подкрепили за лечение.

Като се поуспокоих, започнах да се гордея със синовете си, че след години плач, бягство от мен, не ме изоставиха като куче, като никому ненужен предмет, а с вяра и дори с ярост правеха всичко, за да ме лекуват. Не искаха нищо от мен, искаха само да съм жив.

Помислих си тогава, че това не дойде току-така, отникъде; може би по-рано ги бях научил на нещо, може би бях за тях образец и авторитет. Може би забелязваха, че без да се оглеждам за помощ сам се боричкам със злото в живота, без да знам, че помощниците ми растат. Може би забелязваха също, че сред това дърпане с живота все по-често ставам безсилен пред алкохола, че всеки неуспех и всяка победа потопявам в алкохол, че трябва да ми се помогне.

Дълго се борех със себе си – сигурно звярът в клетка се чувства така, както се чувствах аз. Знанието за това, че сам нямам шанс, дълго се бореше с надменността и тщеславието ми, смирението – с надутостта, срамът със смелостта. Това също беше ад.

Накрая се преборих. Отидох при д-р Иво, където никой не ми се подсмива, не ме нарича боклук, където се чувствам безопасен. Имам късмет да срещам на пътя си добри хора като него. С нищо не го заслужавах, а ето че то се случи.

Не е ли много като за един нещастник?

Дал ли ми е някой право за приятелство, за сърдечност?

Имам ли аз, през целия си живот, търкалящ се в човешкото нещастие, подлостта и злото – съмняващ се в съществуването на добрия Бог – право да очаквам чудото?

Във всеки случай тази година на трезвеността е за мен чудо. Изживях толкова хубави неща. Не е необходимо да го разбирам. Има ги.

Замислям се често, какво губя и какво печеля като трезвея. Честно казано, не съм загубил НИЩО.

Не е загуба за мен прекъсването на контактите с пиещите. Струвах нещо за тях само тогава, когато с тях пиех и когато плащах.

Не е загуба за мен прекъсването на контакт с жената, с която живеех над 10 години и която смятах за своя приятелка. Оказа се, че лепилото, което ни свързваше, беше алкохолът и леглото. Свърши алкохолът, свърши и атрактивността ми за нея. Самото легло вече не ми стига. Понякога съжалявам за това. Но знам, че трябваше да стане така.

ЗАТОВА ПЪК СПЕЧЕЛИХ ВСИЧКО.

Възвръщам си уважението на синовете ми, възстановявам авторитета си пред тях. Знам, че отново съм им нужен. Те се съветват с мен, разговарят искрено. Започват отново да се гордеят с мен, а дори ме поставят за пример, че можеш да се оттласнеш от дъното. Не се срамуват вече от мен. Може ли да има нещо по-радостно за един баща от  уважението на синовете му?

Възвърнах си трезвената преценка на действителността. Отново мога да определя, кое е доброто, кое злото, кое е красивото и кое грозното, кое е безличие и кое нищожество.

Не се срамувам вече от истинските си чувства. Умея искрено да се смея и да плача, да се радвам и да тъгувам, да наричам открито това, което чувствам.

Възстанових чувствителността си към красивото. Както някога – вълнува ме красивата музика, омагьосва ме залезът на слънцето, изумява ме величието на планината.

Мога отново да бъда себе си. Да не пия – да откажа почерпка, да си тръгна от пиеща компания. Не се срамувам от никакви ограничения, това е за мен естествено, гордея се, че мога да постъпвам така. Радвам се, че съм оздравяващ алкохолик, че не съм принуден да седя с часове на масата, да слушам глупави вицове, да наблюдавам възгруби поведения или да слушам нереални измишльотини. Може би ще се разсмеете – сега съм горд, че съм алкохолик.

Възвърнах си колегите, които ме знаеха като професионалист в това, с което се занимавах. Най-сетне, за което дори и не мечтаех в пиянските си бълнувания, занимавам се с професията, която изучих на младини и за която винаги подсъзнателно тъгувах.

Възстанових физическата си форма. Пак имам нормална походка, обичам да тичам, да карам колело. Пак не се страхувам да си сложа кънки, ски или да вървя с часове с раница на гърба.

Най-после си върнах финансовата независимост. Мога да не се страхувам, че няма да ми стигнат парите до следващата заплата, че няма да имам с какво да платя наема; скромно, но стига за всичко.

Изброих ли всичко, каквото спечелих? Не! Това са само примери.

Не всичко върви толкова прекрасно. Имам вече, като всеки човек, проблеми на ежедневния живот. Но не бягам от тях и не изпадам в паника, ако нещо не става.

Понякога ме сполетяват съмненията, дали си струваше да се подложа на терапия. Гоня ги тези мисли като бесни кучета, защото съм сигурен, че си струваше и си струва да се лекуваш.

Изчезнаха кошмарните сънища, отслабна гадостта на спомените, не усещам алкохолен глад.       Понякога идват коварните мисли: може би това беше грешка, може би да си друсна едната “за успокоение”. Знам какво са тези мисли и умея да се боря с това.

Понякога ме гнети срамът и чувството за вина. Дори не заради това, което съм вършил, когато пиех, а заради това, че надменно смятах, че алкохолизмът не ме засяга, че съм твърд. Обяснението, че това се случва и на по-добрите от мен, че бях болен, а не лош, че можеше да се случи и нещо по-лошо, а все пак съм жив – помага, позволява да живея. Възраждам се, но понякога това боли – но едновременно болката опазва от безразсъдност, постоянно припомня…

Не съм сам. Имам приятели, които ме разбират и аз ги разбирам.

Имам великолепен терапевт – ДОКТОР ИВО, с когото винаги мога да поговоря. Това е невероятен човек, пълен с доброта и с неопровержими аргументи и много, много истории.

Радвам се на всеки трезвен ден, за цяла година дори и не мечтаех, но ето че стана. Трудна, но щастлива година. Прекрасна година. Пълна с изненади, с чудесни преживявания – година на чудесата.

Пиша от нужда да споделя радостта си, от нужда на сърцето, от благодарност за великолепния дар, който ми подарихте всички – дар на трезвения живот.

Мисля се за щастливец. Такива дарове, дарове на живота, дават само най-близките и аз Ви смятам всички Вас които ме подкрепихте за такива – нарочно не изброявам имената, за да не пропусна някого без да искам.

Само чудесните хора могат да дадат нещо толкова чудесно. Липсват ми думите, които биха били в състояние да изразят моята благодарност и благодарността на близките ми и към теб Докторе. Продължавайте така. Аз просто благодаря. Желая Ви всичко най-добро!

С уважение

Иван – алкохолик